Кой се ожени Беатриче д’Есте?

Беатриче д’Есте (на италиански: Beatrice d’Este; * 29 юни 1475, замъка на Есте във Ферара, Херцогство Ферара; † 2 януари 1497, Милано, Миланско херцогство) от Дом Есте, е принцеса от Ферара и чрез женитба херцогиня на Милано и на Бари.

Тя е и господарка на Касолново, Кузаго, Карлота, Капо ди Монте, Виланова, Сартирана, Леале и Сфорцеска, Валенца, Галиате, Мортара, Басиняна, Кастел Сан Джовани, Пильола и Вале ди Лугано (1494 – 1497), както и графиня на Сан Секондо, Фелино и Торкиара (1496 – 1497).

Беатриче е меценат на Донато Браманте, Лудовико Ариосто и Леонардо да Винчи. Грижи се за завършването на Замъка на Сфорците в Милано. Тя е една от най-изисканите принцеси на Италианския ренесанс.

Лудовѝко Марѝя Сфòрца, известен като Лудовико ил Моро (на италиански: Ludovico Maria Sforzo, detto il Moro, букв. „Мавърът“; * 27 юли 1451, Виджевано или 3 август 1452, Милано, Миланско херцогство; † 27 май 1507, Замък Лош, Кралство Франция) е херцог на Бари от 1479 г., регент на Миланското херцогство от 1480 до 1494 г. за племенника си Джан Галеацо Мария Сфорца и 7-и херцог на Милано от 1494 до 1499 г.

По свое време е смятан за арбитър на Италия според израза, използван от историка Франческо Гуичардини, поради политическото си превъзходство. Той е представител на миланското семейство Сфорца. Известен е като покровител на Леонардо да Винчи и на други творци от времето на най-продуктивния период на Миланския ренесанс. Известен е като човекът, поръчал „Тайната вечеря“.

Надарен с рядък интелект и много амбициозен, той успява, макар и четвърти син, да придобие господство над Милано, първо като отнема регентството от непредпазливата си снаха Бона, след това поема управлението от покойния си племенник Джан Галеацо, за когото говорят, че го е отровил. Просветен, щедър и мирен управител, той става покровител на художниците и писателите: по време на неговото управление Милано преживява пълния Ренесанс и неговият двор става един от най-прекрасните в Европа. В периода на неговото управление (1480 – 1499) са осъществени много културни и художествени проекти, което подчертава политическите и икономическите успехи на Миланското херцогство. Благодарение на своя дипломатически усет, на политическо равновесие с Флоренция, Венеция и Папския Рим, Лудовико се оказва след смъртта на Лоренцо Великолепни един от най-влиятелните държавни дейци в Италия. В края на XV векМилано инвестира значителни капитали в усвояването на земи и в строителство на канали, и така изгражда големи площи за засаждане на черници, лен и ориз, които изнася зад граница наравно с оръжие, стъкло, тъкани и селскостопански продукти. Освен това Лудовико отделя внимание и на проблемите на културата: кани в своя двор просветители като Лука Пачоли, Франческо Филелфо и Деметрио Калкондила и способства за развитието на печата, оказвайки поддръжка на Панфило Касталди от Фелтре и на Антонио Дзарото от Парма. За разлика от Флоренция при двора на Сфорца с голяма тежест се ползуват математическите и естествените науки, в това число настъпилата близост на Павийския и Болонския университет.

Въпреки това той има страхлив и непостоянен характер: за да се изправи срещу заплахите на крал Алфонсо II от Неапол, той вика французите в Италия; също заплашен от французите, не успява да се изправи пред опасността и успява да избяга само благодарение на намесата на съпругата си Беатриче. След като тя умира, той изпада в депресия, неговият двор се превръща „от щастлив рай в тъмен ад“ и накрая Лудовико е покорен от краля на Франция Луи XII, който го отвежда като пленник във Франция, където той жалко завършва дните си.