Кой се ожени Alfonso of Aragon (1481–1500)?

Alfonso of Aragon (1481 – 18 August 1500), Duke of Bisceglie and Prince of Salerno of the House of Trastámara, was the illegitimate son of Alfonso II King of Naples and his mistress Trogia Gazzella. His father, cousin of King Ferdinand II of Aragon, abdicated in favour of his legitimate son Ferdinand II of Naples.

Лукрèция Бòрджия (на италиански: Lucrezia Borgia, Лукреция Борджа, на каталонски: Lucrècia Borja, на испански: Lucrecia Borgia, на латински: Lucretia Borgia; * 18 април 1480, Субиако, Папска държава; † 24 юни 1519, Ферара, Херцогство Ферара) е италианска аристократка от испански произход, господарка на Непи (10 октомври 1499 – 17 септември 1501), господарка на Сермонета и Басиано (12 септември 1500 – 17 септември 1501), и чрез бракове господарка на Пезаро и Градара (12 юни 1493 – 20 декември 1497), херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно (21 юли 1498 – 18 август 1500), херцогиня на Ферара, Модена и Реджо (23 януари 1505 – 24 юни 1519).

Незаконнородена дъщеря и трето дете на папа Александър VI и неговата метреса Ваноца Катанеи, тя е една от най-противоречивите женски фигури на Италианския ренесанс. Когато баща ѝ се възкачва на папския престол, той първоначално я омъжва за Джовани Сфорца, но няколко години по-късно, след анулирането на брака, тя се омъжва за Алфонсо Арагонски, незаконен син на Алфонсо II Неаполитански. По-нататъшна промяна в съюзите, която доближава Борджиите до профренската партия, води до убийството на Алфонсо по заповед на Чезаре, неин брат. След кратък период на траур Лукреция активно участва в преговорите за третия си брак – този с Алфонсо I д’Есте, най-големият син на херцог Ерколе I д’Есте от Ферара, който трябва, макар и неохотно, да я приеме за своя съпруга. Тя кара двора на Есте да забрави за нейния произход като незаконна дъщеря на папата, двата ѝ провалени брака и бурното ѝ минало: благодарение на своята красота и интелигентност се превръща в жена, харесвана както от новото ѝ семейство, така и от народа на Ферара.

Перфектна ренесансова кастеланка, тя придобива репутацията на умел политик и проницателен дипломат. Съпругът ѝ ѝ поверява административното управление на херцогството, когато трябва да отсъства от Ферара. Лукреция също е активна покровителка на изкуствата, посрещайки в двора поети и хуманисти като Лудовико Ариосто, Пиетро Бембо, Джан Джорджо Трисино и Ерколе Строци.

От 1512 г., поради нещастията, които сполетяват нея и дома на Ферара, тя започва да носи власеница, присъединява се към Третия францискански орден, към последователите на свети Бернардин Сиенски и света Катерина Сиенска и основава Монте ди пиетà на Ферара, за да помогне на бедните. Умира през 1519 г., на тридесет и девет години, от усложнения, дължащи се на раждане.

Отглеждана като истинска принцеса, тя получава превъзходно образование. Но въпреки че е обичана много от баща си и амбициозния си брат Чезаре, тя си остава в техните очи, подобно на всички жени с нейното положение в онази епоха, политическо средство за въздействие. Затова роднините ѝ на няколко пъти ѝ уреждат годежи с влиятелни мъже, за да извлекат политически дивиденти. Омъжват я три пъти – през 1493 г., 1498 и през 1502 г. Семейството ѝ по-късно става известно със своите политически амбиции, безскрупулни машинации, корумпираност и порочност, за които се твърди, че са постоянни характеристики на Папството през Ренесанса.

Няма исторически доказателства за твърденията, че Лукреция активно е участвала в множеството престъпления на баща си и братята си. Тя остава в историята, от една страна, като покровителка на изкуството и науката, а от друга, като фатална жена, богата на любовни приключения, някои от които завършват фатално за нейните любовници.

Фигурата ѝ придобива различни нюанси в хода на историческите периоди. За определена историография, особено през XIX век, Борджиите въплъщават символа на безмилостната макиавелистка политика и сексуалната поквара, приписвани на ренесансовите папи. Самата репутация на Лукреция е опетнена след обвинението в кръвосмешение, повдигнато от Джовани Сфорца срещу семейството на жена му, към което по-късно се добави славата ѝ на отровителка, дължаща се по-специално на едноименната трагедия на Виктор Юго, по-късно поставена по музика на Гаетано Доницети: по този начин фигурата ѝ се свързва с тази на фаталната жена, участваща в престъпленията, извършени от нейното семейство. Последвалата историография обаче значително омаловажава тези аспекти, като говори за „черна легенда“ срещу нея, първоначално родена по политически причини.